Писък
В желанието да остана невидима, да се скрия от теб, да построя бент, който да спре думите, които искам да ти кажа, да спусна тежката завеса на безразличието и да затворя вратата на съществуването ти, аз някак изкрещях. Звукът, отначало тих като от приближаващ полъх, бавно се изправи в цял ръст, разтвори ръце, отправи взор към небето и шумно се разби на оглуштелни малки парченца. Падна в краката ми, като трохи се посипа по масата, а острите ъгли на ехото срязаха ръцете ми, скъсаха дрехите ми.
Опитах се да събера остатъка, за да видя какво е останало от първоначалния писък и дали въобще трябва да го пазя – в дебела кърпа, за да не се разпилее, в метална кутия, за да не протече, в шкафа, за да го забравя. Нечленоразделни звуци се забиваха под ноктите ми, полепваха по линията на съдбата, на живота, на едва забележимите кръстове по дланите ми. Гласни и съгласни летяха по-леки от въздуха, заплитаха се в косата ми, дразнеха очите ми.
Нищо не беше останало от това, което исках да кажа – само прах, от която боли, следи от потта от дланите ми, които никога не можаха дори да ти напишат какво означава да видя сутринта в очите ти, да вкуся солен въздух от устните ти, да те изпивам с очи от другата страна на масата и да се страхувам да те докосна, да пия кафе, само защото ти ми го правиш.
Изкъпах се, за да изтрия всичко. Вместо това частиците неизречени спомени попиха заедно с водата от вчерашния дъжд, от ваната и от очите в кожата ми и отново се спуснаха във въртележката на кръвообръщението ми.
