Due to lack of interest tomorrow is cancelled

Преди много, много лета, когато децата на 13 все още бяха ДЕЦА и играеха пред блока, ходеха на училище и Икебана все още не беше мръсна дума, моят не-толкова-обичан учител по музика (и диригент по професия) казваше:

- Българската публика е кашляща публика. Отидете на симфоничен концерт, балет, опера и ще чуете – в момента, в който музиката засвири, някой започва да кашля. Кашлицата поема от човек на човек, от урва на урва, от век на век. Ако сте на концерт в чужбина и чуете самотна кашлица, бъдете сигурни, че това е българин.

И така, още на първия концерт, който посетих след това разкритие, забелязах тенденцията. Музиката си свири, а българинът си кашля. Закономерност. Може би е заради липсата на проветрение, заради ниското качество на тютюна ни, заради атмосферните маси или знам ли – заради удоволствието да си прочистиш гърлото, но това си беше условен рефлекс. Диригентът вдига палката – чичкото в дъното се изкашля.

Всичко това, разбира се, беше преди ерата на мобилните комуникации.

Сега вече българинът не кашля – той звъни. В най-различни мелодии, интензитет и продължителност. Звъни въпреки етикета. Звъни въпреки напомнянето, което пускат по високоговорителите. И не само това – звъни и отговаря на обаждането.

Това, последното, както се казва – направо не е истина. Нямаше да го повярвам, ако не присъствах лично на сцената. Зала България щеше да се пръсне по шевовете – концертът беше по случай испанското председателство на ЕС. Логично, композиторите бяха испански, имаше много видни гости, както и ние – простосмъртните.

Диригентът вдигна палка, цигулката засвири първите акорди и телефон иззвъня. Това беше само предупредително иззвъняване, което не предвещаваше нищо хубаво. Господинът до мен – италианец по външен вид и говорим език, се огледа неспокойно и с неодобрение. На мен ми стана неудобно, сякаш телефонът, който иззвъня, беше моят. Няколко минути по-късно последва второ иззвъняване, повторно неодобрително изсумтяване от синьор Италиано Веро, леко потъване в седалката от моя страна.

И тогава настъпи кулминацията.

Дзън-дзъъън-дзън-дзъъън.

Дамата пред нас си извади телефона и го отдалечи, за да може да фокусира името, изписано на дисплея. (Сега оценявам жеста й, че не заровичка в чантата си, за да си извади очилата за четене – спести ни агонията). Очите на синьор Италиано излязоха около 2 см извън орбитите си, аз почти се свлякох и започнах да се кискам в тиха истерия. Госпожата от предния ред направи това, което беше преценила като най-удачно в ситуацията: натисна зелената слушалка.

- Ало. – средно тихо, колкото да я чуем. Пауза. – А, нищо, на концерт съм. (Пауза) После ли? Ами не знам… Може да се видим, да… (Пауза) Добре, ще се обадя. Чаооо!

Синьор също се кискаше. Искаше ми се да му кажа: „Скузи синьор, булгаро плебес нон стопире телефонаре”, но нямаше смисъл да се обяснявам – той знаеше.

И така е всеки път. Всеки път преди да влезем в концертната зала, си проверявам телефона по три пъти, за да не стане грешка. Всеки път чужди телефони звънят, а аз се чувствам неудобно. Всеки път има поне двама, които са си помислили: „твърде готин/а съм, за да си изключвам телефона”.

Затова и го приемам като личен дълг да отправя призива: изключете вашите телефони, ако искате да покажете уважение към музикантите, които, тъй като ви уважават, не идват с всекидневните си дрехи и по ролки. Нека поне за 2 часа се отдадем на магията на класическата музика и забравим, че живеем в информационната ера. И не, ако телефонът ви звъни с Бетовен, НЕ СЕ БРОИ!