Дано, дано, дано
Много се каза, писа и дори направи за животните, с дом или без, последните седмици. За съжаление, това беше провокирано от не една потресаващи истории, но ние си знаем – пробуждането идва само след страдание. Иначе си потъваме в нашата “комфортна зона”, пускаме кепенците и опитваме да мърдаме възможно най-малко, да не би нещо да се СЛУЧИ, нещо да ВИДИМ, нещо да ни РАЗСТРОИ.
И така, ние, българите се славим с киселото мляко (което вече е палмово, не краве), Стоичков (който отдавна не е фактор) и чалгата (която отдавна Е фактор). Мразим всички заобикалящи ни държави, подиграваме се на “сухарите” от западна Европа и само се надяваме някой да ни даде “малко власт” и всичко можем да оправим. Само че все чакаме нещо да ни се даде, нещо да се оправи, сякаш светът ни е длъжен, сякаш ние сме Избраните. Законът в природата, обаче, е различен. За да жънеш, трябва да си направиш труда да посееш. И то не да посееш плевел, а да пожънеш жито, да кажем. Нямаме ли воля да посадим добро, нищо добро няма да поникне в дворчето ни.
Вчера една моя учителка каза: “Ние, българите, нямаме дисциплина и уважение”. Това ни липсва, наистина – уважението към труда на другите, към живота като цяло, самоуважението ни липсва. Колкото до дисциплината, тя според мен идва от липсата на уважение.
Стоя, мисля и не мога да се начудя – как е възможно? Как може да имаме нещо толкова красиво, като живота (нашия или чуждия) и да не го обичаме? Как може да имаме ВЪЗМОЖНОСТ и да не я използваме? Луиз Хей беше писала: “Вселената непрестанно ни дава възможности, от които можем да се възползваме. Представете си всички тези възможности като океан. От нас зависи с какъв съд ще загребем от този океан – с напръстник, с кофа или с нещо по-голямо?”. Нас, българите, ни мързи да отидем до брега на океана. Но ако може, някой като си загребе повече, може ли да ни отсипе малко и на нас? Ние ще намерим начин да го завъртим като далаверка, да го продадем и да изкараме за нова плазма.
Всъщност, всичко започна от животните, тези безкористни същества, върху които ние изкарваме всичките си комплекси и страхове, ярост, тъга, мързел, огорчение от самите нас, от нашето съшествуване, нашата неблагодарност. Ние убиваме това, което не можем да разберем, това, което виждаме като “непотребно”. И дори това да не си Ти, който четеш, това ще е детето на съседа ти, ще е някой, който подминаваш на улицата, някой, който ТИ няма да спреш, ако видиш, че прави нещо нередно. Защото това “не е ТВОЯ работа”. А дали всъщност наистина нищо не зависи от теб?
Днес попаднах на един сайт: http://arsofia.com/bg/ Тези хора, БЪЛГАРИ, са направили НЕЩО, поели са ОТГОВОРНОСТ. И мен ме е СРАМ, че не съм сред тях. И все пак, всичко в този свят се случва с причина, може би има причина да попадна на този сайт, може би има причина и вие сега да четете това.
Не искам да бъда ничия съвест или да ви карам да се чувстваате виновни, не искам да ви карам да изпращате sms на кратък номер, да ходите където и да е или да правите нищо, което не ви идва отвътре. Просто ми се иска всички да се ЗАМИСЛИМ. Иска ми се да отворим очи и да потърсим нещо, което ни се иска да променим и да поработим върху това. Промяната започва от единицата и се разпростира в общото. Ако аз не се променя, как мога да очаквам някой до мен да го направи? Ако не дам личен пример, как мога да очаквам, че съседчето ми има от кого да учи? Ако аз не поема отговорност, как мога да виня тези, които не поемат отговорност?
