Спомени за един Macrophone
Вчера беше един наистина френетичен ден, след който си заслужаваше да разпусна. Една приятелка ме покани на промоцията на дългоочаквания албум на Macrophone и аз с радост приех (същата приятелка вметна, че ако искам, мога да напиша и материал за промото – това, което четете, НЕ Е материалът).
Наистина си заслужаваше – момчетата до едно са много кадърни, парчетата им са ненатоварващо слуха богати, имаше и готини визуализации, въобще – приятно изкарване по всички канони.
Та седях си аз в София Лайв Клуб, пиех си лежерно биричката, слушам си музичка и … като по филмите, визията пред погледа ми се замъгли и пред мен изплува картинка отпреди около 4 години…
Годината е 2006. Вторият концерт на Macrophone в Суинга. Дебютът им, доколкото си спомням, беше в Пловдив. И ето ме мен – в Суинга, на първия им концерт в София и втория им концерт въобще. Бях очарована, наистина. Отдавна не бях слушала толкова приятна нова банда. От публиката се чуваха подвиквания по адрес на вокала: „Не му давайте да пие, няма 18” и други подобни, които разтоварваха обстановката.
Но това беше само като фон. Сърцето на историята беше, че аз бях на ПЪРВА СРЕЩА. Знаете как е – boy meets girl, кани я да излязат, тя се съгласява, избира мястото, той, естествено се съгласява и – ето ме мен и господина на Macrophone. С един куршум, два заека – хем на среща, хем на готино концертче.
Те така – всичко започна с това, че младежът Х (нека остане в неизвестност) е учил медицина 5 години в Плевен и съвсем е забравил родния си град – София. Та кара той по Евлоги Георгиев, пропуска завоя за Суинга (аз не се правих на GPS, защото мислех, че знае координатите на клуба) и аз чак тогава се намесвам. Ами, ок, казва той, няма страшно, ще направим обратен завой. Помислих че се шегува. Хванахме се на бас, че движението по Евлоги Георгиев е еднопосочно от всяка страна на канала. Постояхме отбили на една спирка, за да види той дали все пак няма да мине някоя кола срещу нас, все пак. Уви, спечелих баса.
Казус 2. Младежът не пие, но не защото шофира, а защото пости. Няма лошо, уважавам всеки, който успее да изкара без сирене и яйца няколко месеца. Но той ми разказа, че понякога, когато пости, прави и това т.нар. „тримирене” – 72 часа без вода. Стори ми се извратено някак си, но си казах „то и аз не съм много нормална, намерили сме се”.
Концертът свършва, двамата сме доволни и си тръгваме. Паркираме пред блока ми. За читателите под 16 – затворете си очите. Останалите могат да прочетат – поцелувахме се с Х, нищо специално, все пак постите включват ПЪЛНО плътско въздържание. И така, в музика, опознаване на движението по софийските улици и целувки, стана 4 сутринта. И тогава телефонът му звънна. Още в първата секунда, аз си помислих: „Е майка ти кога е имала късмет – сигурно гаджето му му звъни. Как пък не си намерих един нормален и свободен”. О, да, той вдига, казва „ало” и от другата страна се чува полуистеричен женски глас, който му изкрясква: „Х, какво става???”. В колата е тихо и гласът лети от слушалката. Настроението ми изцяло спадна, ако може така да се каже. И тогава дойде неговия отговор, който тотално ме разсипа:
- Здравей, мамо.
В 4 сутринта телефонът на мъж на 26 звъни и майка му го пита къде е. Куул. За миг се почувствах толкова пораснала и самостоятелна, че чак си завидях.
Телефонният разговор продължи. Мама:
- Кога ще се прибереш?
Х:
- След малко.
Е това вече беше прекалено. Не че исках да му нарушавам постите, но за мен това директно означаваше: „Ами таковата, аз си тръгвам, че мама ме чака, ти ако искаш, може да слезеш доброволно от колата”. Почти така стана, но без да изчакам поканата му за слизане. Когато разговорът му приключи, аз смутолевих „е, май е време да си тръгвам”, целунах го, благодарих му за приятната вечер и се прибрах при котката ми.
Защо все на мен???
Това си спомних снощи, слушайки Macrophone, които останаха най-хубавото от една първа среща преди 4 години.
